14.03.2013 г., „Тази сутрин“
Водеща: Д-р Николай Петров, шеф на реанимацията във ВМА, но всъщност ви го представям като министър на здравеопазването. Добре дошли.
Проф. Николай Петров: Благодаря.
Водеща: Иска ми се разговорът ни да бъде по-скоро личен, да ни запознаете със себе си, защото си даваме сметка, че един служебен кабинет или един служебен министър на здравеопазването не би могъл да направи реформите, от които се нуждае българското здравеопазване, добре известни на вас. Мандат от два месеца с определен бюджет, общо- взето трябва да успокоявате духовете, а не да правите реорганизации. Правилно ли. . .
Проф. Николай Петров: Абсолютно точно, това ще бъде нашият приоритет, аз го заявих още вчера, когато сдавахме и приемахме поста с предния министър. Нашата работа ще бъде насочена основно към по-добър
синхрон между субектите и обектите в здравеопазването, максимална, тотална прозрачност в преговорите и колективно взимане на решения. Ако можем да ускорим някои процеси по оперативните програми, които се развиват, ще считам, че. . .
Водеща: Европари в здравеопазването.
Проф. Николай Петров: Точно така.
Водеща: И затова ще стане дума в нашия разговор, но преди това да ви питам, наистина ли се е състоял диалог вчера между вас и репортер от вестник, в който репортерът ви пита какво мислят пациентите ви за това, че ставате министър. А вие отговаряте – „Нямам представа, само един от пациентите ми е в съзнание“. Може би репортерът не е знаел, че вие сте шеф на реанимация, където хората са в тежко състояние?
Проф. Николай Петров: Към вчерашния. . .
Водеща: Имало ли е такъв диалог?
Проф. Николай Петров: Точно така, имаше такъв диалог, това е самата истина към настоящата дата. Вчера, когато говорихме, знаете, че в реанимациите пациентите са в тежко състояние, повечето от тях са в кома или индуцирана от медикаменти кома, апаратна вентилация, така че с тях няма как да се говори.
Водеща: За съжаление.
Проф. Николай Петров: За съжаление, да.
Водеща: Кой сте вие? Семеен, колко деца имате?
Проф. Николай Петров: Аз съм един нормален човек, семеен, с 3 деца. Щастлив съм.
Водеща: Разбрах, че третото ви дете е малко детенцe.
Проф. Николай Петров: Да, на пет години и половина, казва се Никол и тя е всеобща любимка, и тя го осъзнава и го използва в отношението си към нас.
Водеща: Имате ли проблем с мисълта за късно бащинство?
Проф. Николай Петров: Определено, такива мисли минават през главата на всеки мъж около 50-те години, но аз не мисля, че е толкова късно бащинство. Аз съм на 53.
Водеща: Живи и здрави да са ви и трите деца.
Проф. Николай Петров: Благодаря.
Водеща: Освен визитката за добър лекар, успехи в лекарската професия, към вашата визитка от онзи ден се приписва още един факт, бяхте един от лекарите, които прекъснахте отпуската си, разбирайки, че в реанимацията в бургаската болница се нуждаят от помощ, след атентата на летище Сарафово.
Проф. Николай Петров: Бих искал много да ви благодаря за този въпрос, защото ми давате шанса веднъж завинаги да внеса яснота. Аз се отзовах наистина, но не съм свършил някакъв героизъм, нито съм свършил кой знае каква работа в Бургас. Това от ваши колеги се преекспонира и се издигна до там, че това е причината за избирането ми за лекар на годината за миналата година. Не е това причината. Може да се консултирате и с председателя на лекарския съюз. Тази награда се дава за цялостен принос. Това беше един случай от практиката и то далеч не най-тежката ситуация, в която съм бил в редовната си работа.
Водеща: Ще ви питам за атентата, но коя е била най-тежката ви ситуация за изминалата 2012 г., за която вие, факт, станахте лекар на годината?
Проф. Николай Петров: Те са много, то трябва да има натрупване, за да го признаят колегите. Не става дума за една ситуация и тя те прави автоматично лекар на годината. Колаборативен съм, винаги се отзовавам... на колегите извън София обикновено, за тежки случаи, за привеждане на болни, за консултации по телефона, споделям отговорност с тях при много тежки казуси. И в този ред на мисли получих тяхното признание, което страшно много и ме натовари оттук нататък да бъда още по-добър. Но определено случаят с атентата и моето участие се преекспонира.
Водеща: Но вие прекъснахте отпуската си?
Проф. Николай Петров: Е, какво прекъснал, това ми беше първи ден, аз пътувах. Просто отидох, защото д-р Матев ме помоли, един изключителен мениджър на болница в Бургас, той е реаниматор и толкова добър, че нямаше какво повече да направя аз. Включих се доколкото можех и доколкото трябваше, но работата почти беше свършена. Тоест, моето отиване беше повече знаково, в смисъл такъв, че като национален консултант, нали, аз съм сред тях и това в голяма степен подпомага техните действия, а не толкова като реална някаква работа.
Водеща: Свиква ли се, д-р Петров, със смъртта? Вашата специалност като лекар ви среща ежедневно със състояния, близки до смъртта, хора, които се борят за живота си, в буквалния смисъл на думата. Свиква ли се с това, като лекар ви питам?
Проф. Николай Петров: Не, определено, с това не се свиква. Това натоварва, изхабява и се преживява. Много е трудно веднъж да го преживееш с пациента и втори път с близките, разговаряйки, съобщавайки им тази новина.
Водеща: Вие ли сте човекът, който обикновено съобщава?
Проф. Николай Петров: Аз или моите заместници, или дежурният лекар.
Водеща: Плакали ли сте за пациент?
Проф. Николай Петров: Не си спомням. Не, че не ми е идвало, просто трябва да се държи човек. Нямам правото да покажа слабост.
Водеща: Как се съобщава такова нещо на близки хора?
Проф. Николай Петров: Трудно.
Водеща: Българските лекари много често са обвинявани, че нямат подход, че не се поставят на мястото на човека, на когото трябва да съобщят най-страшната новина, че не постъпват по начина, по който трябва да постъпват.
Проф. Николай Петров: Много добър въпрос и пак ви благодаря за него, защото ние, лекарите, учим много, но малко ни е подготовката по отношение комуникацията с пациентите и техните близки. Това е много важен момент, особено при комуникация с близки на пациенти, починали или обект на интензивно лечение, или пациенти, които предстои да станат донори. В този смисъл ще се опитам да започнем поне създаването на една обучителна програма, която да регламентира тези контакти, да регламентира начина, ако щете, на изразяване, защото лекарят е длъжен да има такова ниво на интелигентност, че да влезе в тона на човека срещу него, а хората са различни, и да намери начина, по който да поднесе лошата новина, като се придържа, първо, към истината и само истината, че трябва да се говори за диагноза и състояние, и, второ, как да бъде поднесено на страната отсреща. Защото трябва да се предвидят и нейните реакции. Има, аз съм бил личен участник и свидетел на много драматични реакции.
Водеща: Което е нормално всъщност.
Проф. Николай Петров: Нормално. Хората са различни, това зависи от индивидуалния и емоционален пълнеж на всяка личност. Едни реагират по-бурно, други реагират по-уравновесено, едни с разбиране, други с неразбиране. Обикновено когато се съобщават лоши новини, първоначалната нагласа на човек е да обвини някого, да си го излее на някого.
Водеща: Лекарят да е виновен.
Проф. Николай Петров: Ами обикновено той е първият пред пациента и първият, който го отнася, така да се каже. Друг е проблемът, че действително и в нас, лекарите, понякога има проблем. В голямото натоварване, на което са подложени много лекари, са страшно изнервени в реакциите си, в прага си на търпимост и могат да бъдат изпуснати недобре казани думи, което пък да предизвика ответна реакция. Но факт е, че в повечето случаи лекарят е жертвата, защото пациентът има право.
Водеща: Не знам дали тук е моментът да спомена, че вчера си говорих с няколко души, които казват, че имате страхотно чувство за хумор. Мисля, че с отговора на репортера какво мислят вашите пациенти за. . .
Проф. Николай Петров: Това беше истина, не беше чувство за хумор, не беше проява на чувство за хумор. А иначе се стремя да имам такова, защото това е единственият начин, който може малко да ме разтовари.
Водеща: Къде го проявявате най-вече - вкъщи или на работното място?
Проф. Николай Петров: Сред колегите повече, вкъщи също, но най-вече сред колегите. Когато не се приема човек много на сериозно, така се разтоварва.
Водеща: Кой ви предложи да станете министър в едно правителство, за което разбрахме, че много хора са отказали, поне за премиерския пост, предвид обстоятелствата? Най-често задаваният въпрос е - е, защо се съгласи на това?
Проф. Николай Петров: Ами аз получавах и такива SMS-и, наред с другите, които бяха като поздрав. А за мен това предложение дойде като гръм. Беше много аргументирано и лично от президента г-н Плевнелиев, на което. . .
Водеща: Той ви се обади лично.
Проф. Николай Петров: Неговият главен секретар, г-жа Захариева. Бях поканен на среща, разговарях с нея, разговарях с него. Въпросът беше поставен пред мен като един дълг, който трябваше да изпълня. Аз съм от тая категория хора, не искам да се изкарвам жертва, но това е една отговорност, която реших да поема.
Водеща: На място, по време на срещата с президента и с главния секретар на президента ли решихте или помолихте за време?
Проф. Николай Петров: Не, не съм искал време. То в хода на разговора не се стигна до даване на съгласие или не, просто разговорът беше убеждение от страна на президента и убеденост от моя страна.
Водеща: Вярвате ли му?
Проф. Николай Петров: На сто процента.
Водеща: На президента.
Проф. Николай Петров: Да.
Водеща: В намеренията и в, така, състава, който е подбрал.
Проф. Николай Петров: В няколкото контакта, които сме имали от тогава досега, мисля, че сто процента спечели моето доверие.
Водеща: Познавате ли останалите си колеги в Министерския съвет?
Проф. Николай Петров: Повечето да, но бих казал, че повече от 50 процента, а, 50, повече от 90 процента . . .
Водеща: Някои от чужбина идват.
Проф. Николай Петров: . . . 90 процента се запознах с тях, когато ни събраха. Познавам Петър Стойчев, познавам инспектор Попов, и то от екрана.
Водеща: По-известен като Владо Пенев.
Проф. Николай Петров: Г-н Райков, един изключителен авторитет за мен, който също не познавах лично. Сега, ако щете, имам шанса да се запозная с доста интелигентни хора в този кабинет.
Водеща: Помислихте ли вече с какво ще се захванете в двата или не знам, трите, според някои анализатори и повече месеци, живот на служебния кабинет. С какво започвате, днес например?
Проф. Николай Петров: Днес... всъщност аз съм имал един следобед вчера, да мога доколкото е възможно да се ориентирам като търся нещата, които са спешните и които не трябва по никакъв начин да се забавят или да се изпуснат сроковете. В този смисъл няколко неща има изключително важни, първото е работа, много активна, защото до края на месеца трябва да бъде факт така наречената комисия по лекарствата, която ще се занимава, това ще е постоянно действащ орган, трябва да бъде уточнен и финализиран нейният състав. Тя ще допринесе с това, че е постоянно действащ орган за по-бързото движение на разрешителни за лекарства, за реимбурсиране от НЗОК, както и по-бърза реакция при промяна в цените в референтните държави. Нали знаете, че има една група референтни страни от ЕС, които . . .
Водеща: С чиито цени се съобразяваме ние.
Проф. Николай Петров: Точно така, и реакцията ще бъде много бърза, тоест това ще бъде оперативен орган. Работа по две стратегии за здравната система на страната, 2014-2020, както и концепция за здравната инфраструктура.
Водеща: Лекарите се бунтуваха, до миналата седмица искаха оставката на шефа на здравната каса. Оказа се, че немалък процент от болничните заведения в България отдавна вече са изразходили лимитите, които касата им е дала, и те се оказват пред свършен бюджет в началото на годината.
Проф. Николай Петров: Факт, да. Ето там, там се намират големите проблеми и в тази връзка аз днес, в десет часа, ще имам среща и разговор с д-р Цеков. Поканил съм го, доколкото разбрах има и рожден ден днес, аз го поздравявам, но... опасявам се да не му разваля настроението при тази среща, защото разговорът ще бъде тежък, ние трябва да излезем от тази ситуация и не мисля да излизаме в разговори между него и така, със съсловни организации, пациентски организации, профсъюзи. Ще проведа тези срещи, които ще бъдат базата, след което ще направим една разширена дискусия, за да си кажем истините, да кажем къде са проблемите и консенсусно да вземем решение как да ги преодолеем тия проблеми. Защото ако всеки се сепарира в неговата част, няма да стигнем до никъде.
Водеща: И предишният, и вашият предшественик Десислава Атанасова призна, че реформата не е започнала по време на мандата на ГЕРБ. Защо? Нали трябваше там най-елементарното да бъде направено, обяснено на човешки език, за да го разберат пациентите, парите да вървят след пациента, а не пациентът да бъде вкарван във формат, формуляр, пътека и ако не успее да влезе в собственото си заболяване, строго индивидуално за всеки един човек, той е или недолекуван, или трябва да си плаща допълнително.
Проф. Николай Петров: Така е, така е, права сте. В тази връзка ще ускорим работата и по диагностично свързаните групи, които не знам дали ще бъдат панацеята, но са една част от тази реформа. Според мен тази реформа, понеже в здравната система са работили много хора, някои чисти експерти, някои политически оцветени лица, но мисля, че около това, което ще кажа, ще се обединят всички. Тази реформа е един много сериозен проблем, който изисква много широко обсъждане, много широка подкрепа и достатъчно време, освен това и финансов ресурс. Аз не мисля, че една такава реформа, ако трябва да се подреди и осъществи здравеопазването в страната, ще бъдат достатъчни по-малко от четири години. Дори финала го виждам след седем-осем години. Така. Това, съотнесено към нашите традиции, винаги и всичко да започва от нас - днес аз съм министър и вече летоброенето започва от мен, никога няма да го постигнем. Та... трябва да работим в тази посока.
Водеща: …за конкретни проблеми във вашата болница, между другото една от най-тачените, Военно-медицинска болница. Там например недофинансиране има ли? Ако има, къде са пробойните, как могат да се решат проблемите? Знам, че спешните, сложните случаи отиват в тази и още една-две болници, скъпоструващото лечение. Ако не може някой в страната да се справи, айде във ВМА.
Проф. Николай Петров: Ами недофинансиране имаше и при нас. Ние до миналата година въобще не участвахме в плащането на интензивното лечение, защото като графа ведомствена болница бяхме извън тази система. Сега прохождаме и ние. Също ни е свалена бройката на леглата от тази, която заявихме. Също цените са променени, не тези които искахме. Но аз няма да проявявам в новото си качество пристрастност към моята болница. Сега би трябвало да бъда обективен и да изхождам от нуждите на всички болници. Нашата болница е една добре работеща болница, с много добър синхрон, представя един затворен пакет, тоест пациентът не напуска, за да отиде в друга болница да лекува друго. Има едно-две звена, които отсъстват. Тоест пациентът като влезе, дори и да не е приет по най-точната диагноза или се е развило нещо допълнително в хода на заболяването, веднага се премества в друга клиника. Това е страшно предимство.
Водеща: Личното ви мнение, макар че то пак е в контекста на онази голяма реформа, която според вас ще продължи седем-осем години, а и повече, според българските привички. Малките болници, кратък отговор ... Малките болници, които не задържат специалисти, те идват в големите болници или пък бягат в чужбина, които обаче са надежда за хората, които живеят в регионите, необслужени както трябва.
Проф. Николай Петров: Да.
Водеща: Трябва ли да ги има тези болници във вида, в който съществуват в момента, или да се превърнат в нещо друго и наистина сериозните заболявания да отиват към централната болница, а не малката регионална, която няма специалист, няма апаратура, бедна е, недофинансирана и т.н.
Проф. Николай Петров: Ето това трябва да реши т.нар. Национална здравна карта. Тя ще даде отговор на този въпрос, къде по региони, какви здравни нужди има и как се покриват към момента. Дали има недостиг на здравна услуга или има свръхпредлагане на здравна услуга. Тази регулация ще дойде от Националната здравна карта.
Водеща: Когато приехте, сещам се сега да ви питам, предложението да станете министър в служебното правителство, замислихте ли се за това, че всъщност столът на здравния министър е най-ветровитият. Там най-голям оборот на кадри имаше. Много хора си отиваха, изненадващо за публиката. Други пък съвсем логично си отидоха, според публиката.
Проф. Николай Петров: Давам си сметка за това, разбира се. Аз съм контактувал с всичките четирима министри в качеството си на председател на Дружеството на анестезиолозите и всички съм ги атакувал, за да защитавам интересите на анестезиолозите. Значи, във връзка с тези интензивни ... пари за интензивно лечение и новата методика, която е към касата, ние преведохме N брой срещи. Ние сме много…
Водеща: Доведоха ли до нещо тези N брой срещи?
Проф. Николай Петров: Ами, донякъде, донякъде... и ходихме, дори в деня, в който... два дни преди да подаде оставка предното правителство бяхме при премиера.
Водеща: Вие изобщо не подозирахте какво ще ви се случи след две седмици.
Проф. Николай Петров: Не, не, не. . . В деня, в който подадоха оставка, бяхме … правителството, бяхме на парламентарна комисия по здравеопазване.
Водеща: Истина ли е, че анестезиолозите са всъщност лекарите, които най-бързо си отиват след като завършат и неуспеят да се реализират тук?
Проф. Николай Петров: Къде си отиват?
Водеща: В чужбина.
Проф. Николай Петров: Истина е, да. И сега много често си мисля, вчера, днес, за моите аргументи, с които атакувах предните министри, как сега ще отговоря аз на моите си аргументи.
Водеща: Е, как?
Проф. Николай Петров: Защото знаете ли, и при г-н Нанев, проф. Борисова, Константинов и при г-жа Атанасова съм ходил с думите: вие сте здравен министър, давам ви за пример един регион като Бургас, защото съм от този край, триста километра море, „Нефтохим“ - голямо предприятие, сега „Лукойл“, голямо пристанище, милиони хора лятото ... и стане, не дай боже, нещо, това преди да се случи атентатът, авария някъде, и ви се обади вашият шеф примерно, в случая премиерът, и ви каже - ти си здравен министър, вземи мерки. Какво правите вие. Вдигате телефона, това им го говоря аз, обаждате се на вашия подчинен, кой ви е подчинен в Бургас, директорът на Окръжна болница, и му казвате - вземи мерки и ме дръж в течение. Той вдига телефона и се обажда на неговия отряд за бързо реагиране, това са реаниматорите и хирурзите. Реаниматорите, в момента казано, поредният министър, са примерно пет-шест, десет души, от които двама на работа, и това е вашият ресурс като министър да реагирате. Виждате ли вие в каква ситуация се намирате. Така съм говорил на тях. И сега се чудя аз как да отговоря на това. Защото тия хора една част са в чужбина, а другата част са в частни болници или в други болници за по-високо заплащане. Нормално е, човек като работи много и му се предлага по-добра заплата да отиде на друго място. Значи трябва да се измисли начин, по който да се върнат там, за да може вие да имате ресурс за лятото.
Водеща: Измислили ли сте го този начин, вече в качеството ви на министър?
Проф. Николай Петров: Той беше решен донякъде още преди да стана министър, защото имаше диалогичност, вслушваха се предните министри и намериха механизми по пътя на интензивното лечение да вдигнат малко заплатите и така се върнаха. Сега обаче с тази ситуация от тази година, когато преминаха към НЗОК, когато намалиха като стойност, отново има такива процеси центробежни.
Водеща: От кой въпрос ви е най-страх?
Проф. Николай Петров: Нямам страх от въпроси. В смисъл, открито съм готов да говоря за всичко, дори и когато нещо сгреша и да си призная грешката. Аз съм такъв човек. Не се страхувам.
Водеща: Задам ви въпроси и това ще е един от финалните в нашия разговор. Знам, че следите състоянието на четвъртия за този месец самозапалил се, този път пред президентството, вчера, 51-годишен мъж. Какво е състоянието му към тази сутрин?
Проф. Николай Петров: Действително ние сме реаниматори с директора на "Пирогов" доц. Стоян Миланов и добри приятели и колеги. Вчера се чухме няколко пъти и тази сутрин преди да вляза при вас отново се чухме. Състоянието продължава да бъде тежко, като... аз съм запознат, но сега не бива да давам медицинска информация, ще си я получите от болницата, но и вчера няколко пъти съм информирал лично премиера г-н Райков, както и той лично е звънял след това на директора на "Пирогов". Тази сутрин отново му докладвах и той е в течение. Всичко това става под негово ръководство, всяко промяна в състоянието ми се докладва от доц. Миланов. Състоянието е тежко, с опасност за живота, но има и своите шансове, не е безкрайно загубено.
Водеща: Вече няколко пъти беше, включително и в нашето студио, изговорена психотерапевтичната роля, с която е натоварено правителството, и вчера политолози в студиото ни обясниха, че след обявяването на вашите имена, на членовете на служебния кабинет, като че ли настана някакво успокоение и някакво отдъхване на улицата. Вие какво бихте казали в ролята си на министър на здравеопазването и смятайки, че и говоренето има значение в този случай. Какво бихте казали на българите в момента, на близките, на семействата на хората, които се палят, на семействата им, които не могат да си платят тока, на тези, които нямат работа, на тези, които искат да бягат в чужбина?
Проф. Николай Петров: Бих им казал да проявят разум, да проявят самообладание, към нас в някаква доза разбиране, защото тези проблеми така или иначе и навсякъде са свързани с пари. Ние ще се опитаме да ускорим, да направим доколкото е възможно по-справедливо преразпределението, но така или иначе ние играем в едни рамки на бюджет, от който няма мърдане. Премиерът също го заяви, няма да отидем на варианта нови заеми, раздаване на заплати, раздаване на пари за болниците, на пенсии, за да се харесаме. Значи, ние не сме политически кабинет, и в този смисъл искаме да ни харесат хората, но не това е нашата цел. Ще направим така, че да оставим добър спомен от нас, повярвайте ми.
Водеща: Благодаря ви за това гостуване, първото телевизионно интервю
в качеството ви на министър. Благодаря, че. . .
Проф. Николай Петров: И аз ви благодаря.
Водеща: …приехте поканата ни да гостувате в ефира на Би Ти Ви. Наистина успех ви желаем.