Върни се горе

Отскоро Изпълнителната агенция по трансплантации има нов директор. Това е доц. д-р Силви Кирилов. Той идва от Клиниката по урология на УМБАЛ „Александровска”. За това какви са вижданията на доц. Кирилов за трансплантологията и как тя ще се развива у нас може да прочетете тук.

Кога научихте, че ще оглавите ИАТ и защо решихте да приемете поста?

Имаше проведен разговор с мен като специалист дали съм готов да помогна на сектора, но всъщност научих, в деня, когато беше обявено. Защо го прием? Много интересен въпрос, който може би все още си го задавам, защото не е лесно да напуснеш клиничната работа. Особено за човек, на когото това му е животът, изпитва удоволствие и го кара да се чувства полезен за хората. В сферата на трансплантологията съм много отдавна, познавам проблемите, ентусиазма на първите хора, които се занимаваха с това, разочарованията им. Познавам материята може би от третия пациент, който е трансплантиран у нас. С какви надежди и какъв риск се подложи на тази операция. Имало е моменти, в които и пациентите са подкрепяли лекарите, били са един екип. Аз съм наясно, че една огромна група пациенти имат нужда от развитието на този сектор, това е единственият им шанс. Същевременно лекарите сме амбициозни, жадни да постигнем определени умения и знания, които да ги приложим в практиката и да се доближим до европейските стандарти. В миналото са правени опити за организация на национално ниво, на интернационално ниво, които завършиха неуспешно. Създаде се тази агенция по трансплантация. Смятам че всички сме заинтересова да сме един екип и да тръгнем напред.

Вие отдавна сте в сферата на трансплантологията, има ли някои практики от други страни, които искате да въведете у нас и какво ви е направило впечатление от работата ви?

За да тръгнат трансплантациите, основното е логистиката. Смятам че лекарите са подготвени, както за донорството и експлантации, така и за трансплантации. Макар че, когато този проблем тръгне говорим вече за качеството на всяка една дейност. Тогава трябва да имаме това качество на европейско ниво. Това, което сме ходили и сме специализирали да бъде в същите правила и изисквания и тук, за да може да има сравняемост. Затова за всеки един етап ще изникват различни проблеми, които трябва да ги решаваме. Ако тръгне донорството другото няма да е по-лесно, но организационно по-лесно ще се решат нещата.

Значи нагласата на хората към донорството е това, което трябва да се промени основно?

Нагласата в хората се определя от обществото. Ако ние въведем диалог, изпращаме по-позитивни  послания, ако те се уверят в тази позитивност. Мисля, че българинът е състрадателен. Трябва да се знае, че и хората, които взимат решение за донорството – близките, са в изключителен емоционален стрес, защото става въпрос за техни близки, които са били абсолютно здрави. Изведнъж се случва някакъв инцидент, заради който личността загива. Тогава вече трябва да убедиш близките. Първо трябва да ги убедиш, че това е така, че човекът наистина е загинал, да им го докажеш със субективни данни. После трябва да ги убедиш да стане донор. След това обаче изникват другите проблеми – трябва да се кондиционира донорът при определени правила, за да може да се стигне до болницата.

Достатъчно добре ли е уредена у нас процедурата при пренасяне на органа и достигането му навреме за трансплантация?

Да кажем, че имаме опит и то огромен - над 50-годишен. При присаждането на бъбрек нещата са по-свободни от страна на времето, там часовете са повече. При сърцето и черния дроб нещата трябва да са по-бързи. Има опит и организация, не е проблем да се транспортира. Ако кажем след като имаме много органи, дай боже, пак трябва да се създадат правила не само за кондиционирането, които да са близки до европейските и да се спазват, но и на перфузията на органите, по трансплантирането на органите. След това трябва да се подобри организацията по търсене на реципиенти. В момента всички данни за тях са качени на компютри, но тези хора пак логистично трябва да бъдат докарани в центъра.

Споменахте реципиенти, в медиите бе съобщено за случай, при който сърце не е било трансплантирано на човек, които се нуждае от него, въпреки че е можело.

Когато един орган е неподходящ решението зависи от хирурга, който ще извърши трансплантацията, защото то е много сложно и се базира на различни фактори. Аз съм присъствал на ситуация преди години, при която докараха млад, здрав човек. Взеха го от работата му, той работеше като барман, беше на диализа, но в добро здраве. Екипът, който се събра го питаха дали е съгласен да бъде трансплантиран. Той каза: - Аз не мога да взема това решение. Аз съм съгласен, но вие решавате, имам ви пълно доверие. Тогава бъбрекът не беше от най-добрите, имаше допълнителни кръвоносни съдове, тогава бе взето решение той да не бъде трансплантиран. Този мъж след това имаше късмет и след година беше трансплантиран и той се чувства добре. Работи на същото място и досега. Ние имаме болни с голяма преживяемост след трансплантация, от първите оперирани у нас преди 22 години.

Те са живи и здрави и до днес.

Да. Дадох ви един такъв пример, за да покажа, че решението е на този, който тръгва да прави трансплантацията и е отговорен за нея. Защото не може един пациент, който води, не мога да кажа качествен, но социален живот и работи, да го вкараш след това в ситуация, при която да се наложи органът да се експлантира, да има усложнения. Затова ще има такива ситуации, при които орган няма да се използва, но те трябва да са аргументирани с факти. Не може да се сърдим на този, който взема решението, защото той взима отговорността, но пък трябва да има процедура, по която това да се случи. Тя да е открита, да не е тайна.

През 2010 г. бяха извършени 68 трансплантации, сега от началото на годината са 8. Каква е причината за това намаление?

Предполагам, че причините са комплексни. За мен основното си остава тази нагласа в обществото към този проблем. Той може да е в негативен или позитивен аспект, дори и най-елементарни случки могат да повлияят, затова трябва да сме много внимателни.

Колко души в момента чакат за трансплантация?

За бъбрек са 807, от които 14 са деца, при тях изискванията са много по-различни и по-големи. За черен дроб чакат 26, от които 3 са деца, за сърце – 25 от тях 2 деца и за бял дроб 4 души.

Каква е преживяемостта на пациентите у нас?

Няма операции, при които да няма смъртност, но пет-годишната преживяемост на трансплантанта трябва да е приблизително над 50%. При едни или други случаи може да се получат усложнения. Не винаги е възможно да се запази трансплантирания орган, защото животът на пациента е по-важен.

Разбра се, че от 1 януари 2012 г. ще се увеличат парите за трансплантации като вече ще се плаща и при отхвърляне на орган.

Ще се плаща при остра криза на отхвърляне. Така болниците няма да са затруднени финансово, ще могат да посрещат тези усложнения и да имат свобода на действието. Защото и при най-перфектната операция ги има, ние имаме много добри имунолози, които предварително изследват болните, но в медицината нищо не може да се предвиди. Затова трансплантираните се проследяват през определени дни. Трябва да има и подготвени патолози, които тази патология трябва да я познават и да са я срещали в практиката, защото кризата на отхвърляне понякога се доказва с биопсия, това е като съд, първо трябва да ти кажат да или не. Това също е изключително отговорно решение.

В същото време обаче броят на патолозите все повече намалява.

Не достигат, но в София има на кого да разчитаме.

Сподели в: